С историческа почтеност. С професионална и коректна интерпретация на фактите. Със спокойствие и достойнство. Както и с категорична позиция срещу разпространяването на пропагандни манипулации и лъжи. Това казва Еми Барух в отговор на въпроса как трябва да бъде поднасяна информацията за историческата истина около спасяването на българските евреи в интервю . 

В края на 2023 г. от печат излиза най-новата книга на Барух - „За евреите и други демони“ (изд. „Жанет 45“). Според описанието на корицата тя представя „епохи, етюди, есета“. В нея „съжителстват отломки от  историята на евреите по българските земи и странствания между географски територии и литературни текстове“, казва авторката . 

В интервюто Еми Барух говори както за новото издание, така и за темата за българските евреи и начина, по който тя присъства в българските медии. Според нея „това е една от темите, по които винаги са се водели спекулативни спорове“. 

„Евреите и българите са споделяли общата история по тези земи, както се казва, от началото на всички времена“, коментира авторката. тя разказва и как усеща за себе си наследството, което идва от еврейските й корени. 

Г-жо Барух, в края на годината от печат излиза новата Ви книга - „За евреите и други демони“ – епохи, етюди, есета. Какви са текстовете, станали част от съдържанието й?

– Разказвам история, която не ми принадлежи. Преди мен талантливо и красиво тази история са я разказвали едни от най-обаятелните майстори на мисълта и словото.  Епигонствам върху тях в търсене на по-лесен път към трудните въпроси – коя съм аз, кои сме ние, откъде идваме, възможно ли е да сглобим фрагментите на един разпадащ се около нас свят, запазвайки скритата картина на наследството…  В нейните корици съжителстват отломки от  историята на евреите по българските земи и странствания между географски територии и литературни текстове. Бих казала, че това е нещо като оратория без оркестър, без солисти и без хор. Някъде там е най-голямата тайна на чувствителния човек – в самотата на демоните, които всеки  носи в себе си. 

Свързано ли е тематично издаването й сега, през 2023 г., с отбелязването на 80 години от спасяването на българските евреи?

– Деян Енев – любим мой автор, беше написал преди време: „Шапки долу пред нашите издатели! Това са хората, които сред гъмжилото от плавателни съдове в литературното море махват с флага и на твоята лодчица и казват – хайде, тръгвай, излизай в открити води…“  

И излизаш. 

Морето се люлее от календарни дати, от юбилейни рекламни плакати. С помощта на техните течения лодчиците  успяват по-лесно да се подредят на щандовете.

В свои журналистически текстове коментирате, че понякога случаят с българските евреи става обект на тенденциозен разказ за миналото. Кога и защо, според Вас, това е така?

– Това е една от темите, по които винаги са се водели спекулативни спорове от различни заинтересовани кръгове, защото представлява част от най-престижното наследство в модерната история на България.

Краткият отговор е, че тенденциозният разказ за миналото се случва поради морална несъстоятелност и социална незрялост.  Дългият отговор присъства в различни текстове от десетилетия. Пиша за това и в книгата. 

В съвременния официозен прочит на историята евреите фигурират като „пример за толерантността на българина“. Такава формулировка стои на първата страница в лъскавата папка за външнополитическия имидж на България. Там не се говори за това, че същата България – със своята полиция и армия,  изпраща в газовите камери на Треблинка  11 343-ма евреи от Македония и Тракия. Премълчаването на тази част от историята хвърля сянка и върху величието на онези достойни българи, чиито действия доведоха до спасяваното на 50 хиляди човешки живота. Именно това превръща възпоменателните чествания в поредния епизод от политическата употреба на евреите. 

Българските евреи ги „спасяват“ всяка година на 10 март. А през 2023-та, когато се случи „80-та годишнина от спасяваното“, бе постигнат един сам по себе си удивителен резултат – официалните чествания успяха да отчуждят и ръководството, и членовете на еврейската общност от създадената „Националната програма” за тяхното спасение, на която патрон беше президентът Румен Радев. Проведоха се две взаимно изключващи се поклонения, битуващи в някаква шизофренна паралелна реалност. 

Как трябва да бъде поднасяна информацията за историческата истина около случилото се?

– С историческа почтеност. С професионална и коректна интерпретация на фактите. Със спокойствие и достойнство. Както и с категорична позиция срещу разпространяването на пропагандни манипулации и лъжи. В публичната среда  има подобни опити. Те стъписват с внушенията, които техните автори се опитват да лансират. Най-гласовитите разпространители на тази несъстоятелна версия са Спас Ташев и Силвия Авдала, чиито съчинения стигат до абсурда да оспорват автентичността на едни от най-важните документи от онези години съхраняван в Държавна агенция „Архиви“ – споразумението, което урежда въпросите, свързани с незабавното депортиране на 20 хиляди евреи, подписано на 22 февруари 1943 г. между българския комисар по еврейските въпроси Александър Белев и германския пълномощник СС хауптщурмфюрер Теодор Данкер. Подобно „творчество” обикновено остава във виртуалния балон на техните съмишленици, но го споменавам, защото манипулативните внушения се разпространяват с лекота. И винаги съществува рискът една лъжа да набъбне, когато бива повторена сто пъти. 

Българските архивни фондове десетилетия наред съхраняват документи, описващи подробно трагичната съдба на изпратените в нацистките лагери евреи от Тракия и Македония. Част от тези документи са събрани в колосален труд – 1999 страници, който се появи преди 10 години под съставителството и редакцията на Надя Данова и Румен Аврамов  „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот“. За съжаление българските управници и историци не пожелаха обществото ни да се запознае в цялост с тези документи. Бяха публикувани само грижливо подготвени и ограничени по обем техни подборки. 

В нашите медии заема ли достойно място разказът за живота на евреите в миналото и днес?

– Не мисля, че животът на евреите днес трябва да е специална тема на медиите. Що се отнася до живота им в миналото – България има с какво да се гордее и без да прикрива части от своята история. Да не забравяме, че „шепа българи защитиха евреите от други българи“ (по Румен Аврамов). Ако успеем да усетим, да преболедуваме, да осмислим и да почувстваме и тези епизоди от историята, ще успеем да разберем и величието на стореното. 

В предходна своя книга изследвате пътя на евреите по българските земи. Кога двата народа започват да имат обща история?

– Евреите и българите са споделяли общата история по тези земи, както се казва, от началото на всички времена. Сменяли са се епохи, редували са се трусове, възходи и падения, които винаги са отразявали доминиращите интонации на властовия център. А те винаги са съпътствани от скрит или открит интелектуален антисемитизъм, който напомня, че евреите са неизбежното друго – чуждо тяло, което за разлика от всички останали примеси е невъзможно да бъде маргинализирано.  Защо това е така е въпрос, на който са посветени хиляди страници от световната литература.     

Как усещате за себе си наследството, което идва от еврейските Ви корени? 

– Аз съм емоционално свързана с племето на предците и с това на „приемните родители“. Интелектуалното усилие да научим кои сме ние е част от малцинствената асиметрия. От там тръгват трудни въпроси: измама или самоизмама е чувството на принадлежност към страната, в която си роден?  Не е ли това някакво раздвоение на личността, което люлее човека между порива да тръгне и необходимостта да остане ?… Там, където са погребани неговите родители и където се губят следите на родителите на техните родители. Което само по себе си нарушава удобната хармония на историческите клишета.